от Тенеси Уилямс
превод - Кръстан Дянков
Постановъчен екип:
режисьор - Елена Панайотова; сценограф - Анна Кирилова; композитор - Асен Аврамов; фотограф - Иван Дончев; художник на плаката - Стефан Десподов
С участието на:
Иван Юруков, Нона Йотова, Дарин Ангелов
Ексцентричен, странен, влязъл в разрез с нормите и морала на обществото, едновременно с това невероятно талантлив, ако ли не и гениален като писател, Тенеси Уилямс е оказал най-силно влияние върху американската драма на двайсети век.
Истинското му име е Томас Ланиър Уилямс ІІІ. Роден на 26 март 1911 г. в Кълъмбъс, Мисисипи, той е типичен южняк. Стилът му се определя като „южняшка готика", макар че не в цялото му творчество „дълбокият" американски Юг е централната тема. Баща му Корнелиъс Кофин Уилям е търговски пътник, който продава обувки и рядко отделя време на семейството си. Уилямс с голямата си сестра Роуз и по-малкия си брат Дейкин живеят с цялото семейство в дома на дядото по майчина линия – свещеник от епископалната църква. Животът в семейството е труден заради грубия характер на бащата. Смята се, че майка му е прототип на главната героиня от „Трамвай „Желание" и „Стъклената менажерия". Най-често срещащите се образи на млади момичета са моделирани по сестра му Роуз („Стъклената менажерия", „Трамвай „Желание") – елегантна и стройна красавица, която развива шизофрения и прекарва дълги години в психиатрични клиники. От наследствено психическо разстройство се бои цял живот и Томас Уилямс. През 1929 г. той постъпва в университета на щата Мисури – Колумбия, и го напуска още същата година по финансови причини. Голямата криза вече е започнала. Следва и в университета „Вашингтон" в Сейнт Луис, но две години по-късно го напуска и работи в „Международната обувна фабрика", чийто представител е баща му, след това като келнер, оператор на асансьор и разпоредител в театъра. Придобилия световна известност псевдоним получава от колегите си в университета заради южняшкия си акцент и произхода на баща му от щата Тенеси. По това време, по негови признания, осъзнава и хомосексуалните си наклонности.
До 1944 г. има поставени 17 пиеси, но следващият период от живота му, започнал със „Стъклената менажерия", е периодът на творческата зрялост.
От 1939 г. Тенеси Уилямс заминава за Ню Орлиънс, където живее във френския квартал и пише „Трамвай „Желание". Тук официално приема псевдонима си Тенеси Уилямс. През 1941 г. отива в Холивуд и работи като сценарист в „Метро Голдуин Майер". Първоначално „Стъклената менажерия" е предназначена за киното, но сценарият е отхвърлен през 1942 г. Само две години по-късно следва успехът в Чикаго и постановката на Бродуей (1945 г.). За нея и за „Трамвай „Желание" (1947 г.) е отличен с наградата на нюйоркските критици. Успехът му е триумфален.
Филмите по пиесите на Тенеси Уилямс са заснети от едни от най-големите американски режисьори, с десетки от най-ярките звезди на Холивуд. През 1950 г. Кърк Дъглас участва в „Стъклената менажерия", първата екранизация на Уилямс. На следващата година Елия Казан снима „Трамвай „Желание", където използва деветима от актьорите, участвали в театралната му постановка, което е рядко срещан случай по онова време. Единствено Джесика Танди е земенена с британската актриса Вивиан Лий – изпълнителка на същата роля на лондонска сцена. Филмът „Трамвай желание" спечелва 4 награди „Оскар".
Ана Маняни и Бърт Ланкастър играят през 1956 г. в „Татуираната роза". През същата година пак Елия Казан снима „Бейби дол", а две години по-късно Елизабет Тейлър и Пол Нюман играят главните роли в „Котка върху горещ ламаринен покрив". Сидни Лъмет снима „Орфей слиза в ада" с Марлон Брандо и Ана Маняни. Джон Хюстън снима „Нощта на игуаната" с Ричард Бъртън и Ава Гарднър през 1964 г. – последният голям успех на Уилямс. Една от последните екранизации – „Ранният влак не спира вече тук" на Джоузеф Лоузи, е с Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън.
През 1961 г. умира приятелят му Франк Мерло и това събитие се оказва превратно и за живота, и за творчеството му. Т. Уилямс изпада в тежка, продължила десет години, психична криза. Злоупотребява с алкохол и наркотици. През 1969 г. прекарва два месеца в клиника за дезинтоксикация. През последните две десетилетия от живота си не написва нито една пиеса. През януари 1979 г. е нападнат и пребит от петима тийнейджъри, вдъхновени от кампания против гей движението.
Умира при доста странни обстоятелства на седемдесет и една годишна възраст в нюйоркски хотел, на 25 февруари 1983 г. Брат му Дейкин твърди, че е бил убит, а според полицията смъртта му е свързана с наркотици.
Творческото му наследство обхваща двайсет и пет пиеси плюс още десетки едноактни пиеси и филмови сценарии, три романа, над 60 разказа, над сто стихотворения и една автобиография.
Носител е на две награди „Пулицър" за „Трамвай „Желание" през 1948 г. и за „Котка върху горещ ламаринен покрив" през 1955 г. Пиесите „Стъклената менажерия" и „Нощта на игуаната" са носители на наградата на Кръга на нюйоркските театрални критици, а „Татуираната роза" получава „Тони" за най-добра пиеса през 1952 г.
Пиесите на Тенеси Уилямс се нареждат сред върховите постижения на американската и световната драматургия през ХХ век.
Екранизациите по негови произведения са над 70. Част от тях отдавна са се превърнали във филмова класика на ХХ век и се открояват с уникални актьорски изпълнения.
Както често се случва, самият Уилямс не е получавал „Оскар", въпреки че е бил номиниран два пъти – за сценариите на „Трамвай „Желание" и „Бейби Дол".
Сигурността е вид смърт, струва ми се – и може да ви застигне под формата на буря от чекове за хонорари някъде до плувния басейн в Бевърли Хилс или на което и да е място, отдалечаващо ви от условията, направили ви артист. Попитайте всеки, преживял онзи вид успех, за който говоря тук – какво му е доброто? Завладяващият интерес към човешките дела плюс известно количество състрадание и морал първи са създали някакъв вид преживяване, превърнало се в рисунка или музика, или телесни движения, или поезия, или проза, или каквото и да е нещо, достатъчно динамично и изразително – ето това е добро за вас, ако изобщо се отнасяте сериозно към целите си. Уилям Сароян е написал великолепна пиеса на тази тема – че чистотата на сърцето е единственият успех, който си струва да бъде постигнат. „Във времето на живота си – живейте!" Това време е кратко и то никога не се връща назад. То се изплъзва, докато аз пиша всичко това и докато вие го четете, а часовникът отброява загуба, загуба, загуба, освен ако вие самите не се посветите на това да го опровергаете.
1947 г. , Т. Уилямс
РЕЖИСЬОРЪТ ЗА ПИЕСАТА
Напускайки Америка, 60-те години и южняшката готика, с които неизменно са свързани пиесите на Т. Улиямс, ние пристигнахме в сегашното време на забързан свят, виртуално общуване, повърхностни взаимоотношения, културни различия, екологични катастрофи и неизбежен преход към поява на нови ценности.
В това сегашно време се роди една приказка – по-скоро магическа, отколкото готическа – за хора, изгубили се в дебрите на Царството земно, затънали в страховете си от смъртта, от различното, от миналото, търсещи смисъла в отчаянието на самотата си. В това безкрайно емоционално лутане, тичане, падане и ставане в мига преди да ни залее потопът, другият ще се превърне в единствения възможен изход. Другият – като огледало, отразяващо обратно любовта, която човек забравя, че носи в сърцето си. Един от тях ще се отправи към Царството небесно с усмивка на облекчение, другите двама ще опитат заедно да останат. Вероятността да оцелеят няма да е голяма, но страстта им към живота ще ги води сякаш несъзнателно в изпълнение на божията повеля за установяване рая на земята.
В нашата приказка един от героите възкликва: „Нищо в цялото царство земно не може да се сравни с онова, което може да стане между един мъж и една жена. И това едничко нещо е самото съвършенство". Това е тайнството, в което полюсите се хармонизират, мигът на екстаза, в който човек се слива с другия и се чувства пълноценен в тази цялост, тайнството на приемането на другия. „Аз не искам реализъм! Искам магия! Това се опитвам да дам на хората" – възкликва преди половин век Т. Улиямс и ние го следваме.
Елена Панайотова
„Всички живеем в горяща къща. Не можем да позвъним на пожарната. Няма изход. Можем само да гледаме през прозореца на втория етаж как гори нашия дом."
Т. Улиямс
Времетраене: 100 мин.
Играе се на Камерна сцена
