Премиерни спектакли: 18, 19 и 26 март
Сцена на IV етаж, 19. 30 часа
Слугините
от Жан Жьоне
Превод от френски Валентин Маринов – Пело
Режисьор Диана Добрева
Сценография и костюми Диана Добрева
Музика Петя Диманова
Действащи лица и изпълнители:
Клер Александра Василева
Мадам Диана Добрева
Соланж Жорета Николова
Деца Миа и Ния Шишкови
Драматург Георги Борисов
Помощник-режисьор Ренета Икономова
Художествено осветление Лальо Христов
Фотограф Таня Дечева
Жан Жьоне (1910–1986) е френски поет, драматург, романист. Отначало творбите му са били забранявани заради „посегателство върху добрите нрави", но днес Жьоне е сред модерните класици на световната литература. Текстовете му са неповторима поетична сплав от болезнена красота и краен натурализъм, населени с престъпници, проститутки и хомосексуалисти, които съпътстват Жьоне през целия му живот.
Жан Жьоне:
Роден съм в Париж на 19 декември 1910 година. В приюта за сираци не можах да науча за себе си нищо друго. Когато станах на двайсет и една години, си извадих акт за раждане. Майка ми се е казвала Габриел Жьоне. Баща – неизвестен. Появил съм се на бял свят на улица „Асас" №22.
Там ще науча нещо за произхода си, рекох си и отидох на улица „Асас". На номер двайсет и две се намираше Майчин дом. Отказаха да ми дадат исканите сведения...
Из „Дневник на крадеца"
Жан-Пол Сартър:
Жьоне ни заразява със злото, което носи, и в същото време сам се лекува с него. Всяка негова книга е психодрама и сякаш се ражда от предишната – точно както новите му любовни увлечения са копие на отминалите. Но с всяка нова книга този налудничав човек придобива все по-голяма власт над демона, който носи в себе си. За него десет години литературна дейност се равняват на едно пълно лечение с психоанализа.
Диана Добрева:
Стоя пред „Слугините" като пред почерняла катедрала на фона на искрящо синьо небе. Иска ми се да вляза вътре, но засега съм хипнотизирана от обгорелите ѝ контури. Пристъпвам бавно, като синьото става все по-малко, а релефът на катедралното черно – все по-мощен. Знам, че вътре в тази катедрала имам среща с две същества. С две от тези, за които Жан Жьоне пише, че са с красиви лица и пусти очи. Пусти очи – като празен театър. Като безлюден затвор. Като пустиня. Пустините са затворени и не общуват с безкрайността. Предусещам, че плътта на тази моя среща ще има мириса на „извисена пустота".
