(по повод на Вирджиния Улф)
от Арлет Ричи
превод от френски - Александра Велева
Постановъчен екип:
постановка - Арлет Ричи; сценография и костюми - Чавдар Гюзелев; музика - Али Джон и Марго Мичел
С участието на:
Юлиан Вергов, Ивайло Герасков, Снежина Петрова, Рени Врангова, Мария Каварджикова
Между двете войни, в хотел на английския бряг и след близо двайсетгодишна раздяла се събират петима неразделни от детинството приятели. Извикал ги е Бърнард – издател и неуспял писател, баща на три деца, в момента неизлечимо болен. И петимата са петдесетгодишни. Невил е самотен ерген и самолетен конструктор, който в навечерието на Втората световна война „подготвя унищожението на всички ни” – както заявява Сузан, домакиня, майка на пет деца. Рода е ангажирана писателка феминистка, която се бори за сексуално равноправие между половете, Джини – все още очарователна известна певица.
Липсва онзи, в когото са били влюбени всички – съвършеният Пърсивал, загинал преди повече от 20 години в Индия. Образът на колективната илюзия…
Противно на житейската логика обаче Бърнард не умира – просто защото нищо в тази интелектуална, дълбоко философска пиеса не се движи според законите – нито на времето, нито на драматургията. Най-неочаквано действието се връща с двайсет години назад – когато всички са още в колежа, и още по-неочаквано – когато са деца…
Арлет Ричи е родена в Париж, където учи медицина и философия. През 1979 г. защитава докторска дисертация в областта на клиничната психология и започва работа като психоаналитик в болницата „Сент Ан” като асистентка на световноизвестния Жак Лакан.
От 1982 г. отваря собствен кабинет по психоанализа, от която се отказва през 2000 г., когато написва първата си пиеса „Вълните (по повод на Вирджиния Улф)”.
Следват „Астронавтът”, поставена през 2002 г. от А. Ричи в Ню Йорк, „Лифтинг” (2002), „Откакто ме напусна”, „Блаженство” (2003), сценичната адаптация по „Надгробни слова” на Жак-Бенин Босюе (2004) и др.
Арлет Ричи е авторка на пет романа и няколко сценария за филми, сред които „Затворникът от Танжер” (2005) и документалната телевизионна сага „Империята Ричи – 1900-1970” (2009), основана от баща й Робер, син на композитора Луиджи Ричи, един от учителите на великия бас Борис Христов в Италия, и на Мария Нели – бъдещата легендарна модиелиерка Нина Ричи.
РЕЖИСЬОРЪТ ЗА ПИЕСАТА
От романа на Вирджиния Улф „Вълните” съм запазила ритъма на морето, времето, което не отминава, и хората, които отминават.
Пресътворила съм живота на петима от героите на Вирджиния Улф, чието приятелство, родено още през детството им, ги кара да вярват, че ще преодолеят времето.
Чисто човешките чувства – меланхолия и носталгия, са без значение и тежест, ако си спомняме заедно с приятелите за времето, когато сме споделяли всичко. Но ако един от тях умре, се появява нещо, невъзможно за споделяне – неговото „умиране”. Така съобщността между приятелите се нарушава и онези, които остават, получават своите индивидуални значения и лична стойност.
Щастливи или нещастни смъртни, те просто правят опит за раздяла…
Но завръщането в общата им младост е една въодушевяваща идея, защото това отминало време е преживяно също така истински, както и настоящият момент. Подобно на морските вълни героите винаги се завръщат!
Когато един приятел от детството умира, човек остарява, става смъртен.
Истинските възрастни са онези, които съвсем сериозно знаят, че винаги си остават деца…
Няма нищо по-важно от деца, които играят. Поезията не е патология! Тя е дар, поднесен от езическите богове на детството.
Арлет Ричи
Времетраене: 100 мин.
Играе се на Камерна сцена
