от Георги Марков
Постановъчен екип:
постановка и сценография - Асен Шопов; костюми – Цвета Маринова; музикално оформление – Михаил Шишков; фотограф - Атанас Кънчев; художник на плаката - Стефан Десподов
С участието на:
Руси Чанев, Васил Михайлов, Марин Янев, Валентин Ганев, Христо Чешмеджиев, Стоян Алексиев, Георги Мамалев, Георги Кадурин
Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево, София. Завършва Първа мъжка гимназия (1946), следва индустриална химия. Работи като инженер технолог и преподавател в Техникума по керамика и стъкло. На 19 години заболява от туберкулоза, което налага продължителното му лечение в санаториуми. Там прави и първите си литературни опити.
С романа „Мъже" (1962) спечелва годишната награда на СБП и впоследствие е приет за негов член. Следва романът му „Портретът на моя двойник" (1966), сборникът с разкази и новели „Жените на Варшава" (1968), издаденият едва през 2007 г. роман „Покривът" (1964).
Първата пиеса на Г. Марков „Госпожата на господин търговеца на сирене" е поставена веднага след написването й от Юлия Огнянова в театър „Трудов фронт" (днес „Зад канала") през 1963 г. Следват „Последният патент" (1965), „Кафе с претенция" (1964-1966), „Да се провреш под дъгата" (1965), „Асансьорът" (1967), „Калай" (1967), „Атентат в затворената улица" (1968), „Аз бях той" (1968), „Комунисти" (1968), но повечето от тях са свалени от сцената. Вече в Лондон през 1970 г. Г. Марков довършва „Мустаците, или Единица върху безкрайност" и пише последната си пиеса „Архангел Михаил".
През 1969 г. писателят заминава за Италия при брат си, който живее там. Първоначалното му намерение е да изчака премахването на забраната на пиесите му, но постепенно решава да остане завинаги, особено след като през септември 1971 г. не получава продължаване на българския си паспорт.
Установява се в Лондон и започва работа като журналист в българската секция на Би Би Си (1972). Сътрудничи активно и на радиостанциите „Дойче веле" (Кьолн) и „Свободна Европа" (Мюнхен), където звучат неговите „Задочни репортажи за България" (1977-1978), издадени в Цюрих (1980-1981).
През март-април в Лондон се играе пиесата му „Да се провреш под дъгата", а през август 1974 г. пиесата му „Архангел Михаил", написана на английски, печели първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург.
На 7 септември 1978 г. на моста Ватерло в Лондон Георги Марков е ранен в бедрото с отровна сачма, изстреляна от неизвестен наемен убиец с устройство, придобило по-късно широка популярност като „българският чадър". Въпреки усилията на лекарите, издъхва на 11 септември в лондонската болница „Сент Джеймс".
През 2001 г. Георги Марков е награден посмъртно от президента Петър Стоянов с ордена „Стара планина"– първа степен. През 2008 г. изд. „Сиела" започва отпечатването на събраните съчинения на писателя.
Петима безнадеждно болни от туберколуза мъже в разцвета на силите си са настанени в планинския санаториум на д-р Господов. И на тях, и до края на войната остават може би броени дни. И петимата са с различни професии и противоположни характери, морал, разбирания за живота и света, и петимата са разядени от цинизъм, отчаяние, безверие и животинска жажда за живот, готови на всичко, за да продължат само с няколко месеца, дни, часове съществуването си. Никой от тях не иска, а и няма къде да избяга, всички са принудени да съжителстват заедно и всекидневно да се изправят един срещу друг, когато изведнъж в санаториума се появява Жена...
Пиесата „Да се провреш под дъгата" представлява авторска драматизация на новелата на Г. Марков „Санаториумът на д-р Господов". Предадена е в отдел „Драматически театри" на Комитета за изкуство и култура през 1965 г. За първи път се играе в Толбухин (Добрич) на 25 септември 1966 г. На 1 октомври 1966 г. има премиера в Пловдивския държавен театър и е дебют на режисьора Крикор Азарян. На 25 март 1967 г. е нейната премиера в Театъра на Народната армия, но е спряна на тринайсетото представление заради това, че за „ранената партизанка се говори през цялото време, а е показана на сцената само за 2 минути", както пише Г. Марков. Причината е обаче в променения от самия него финал, когато Немият в пиесата изведнъж проговаря…
От 24 март до 10 април 1974 г. „Да се провреш под дъгата" се играе на сцената на лондонския Little Theatre под заглавието Lets go under the Rainbow и режисурата на Стивън Джон Митчел. В английския вариант Г. Марков превръща безименната партизанка в терористка, без да уточнява времето на действието – края на Втората световна война. Добавени са и премахнати някои реплики, с част от които се съобразява и днешната постановка на пиесата в НТ „Иван Вазов".
Георги Марков за „Да се провреш под дъгата":
„…Когато спряха пиесата на 13-ото й представление във Военния театър в София, помолих първия секретар на партията Тодор Живков да прочете пиесата. Той отзивчиво я прие и наистина я прочете. Връщайки ми текста в неговия кабинет в ЦК на партията, той ми каза, че не вижда нищо лошо в пиесата, че освен няколко дребни забележки нищо критично не би могло да се каже. „Това е, що се отнася до политическата част — каза той. — Художествено аз не съм капацитет да се произнасям, но ако питаш за моето мнение, ще ти кажа, че не ми харесва, защото е много песимистична, мрачна…"
Само няколко месеца след нашия разговор „Работническо дело" излезе с уводна статия, в която заяви, че пиесата била чужда на българските зрители и те сами я отхвърлили…
Дума да няма, че и по форма, и по съдържание тази пиеса беше нещо много различно от изискванията на социалистическата драматургия. С две думи, темата беше предателството на идеалите. Или — измяната спрямо себе си. За мен, а смятам и за мнозина други, това беше една от най-актуалните теми на нашето време…
Но още със започването на репетициите (режисьор Асен Шопов) се оказа, че чисто технически нашата постановка е ангажирала първите сили на театъра и поради това попречила на другите постановки, между които две военни пиеси от военни автори… Авторите мобилизираха своите приятели и започнаха да четат моята пиеса дума по дума, за да открият накрая идеологическата й съмнителност. Известни реплики бяха извадени вън от контекста, тълкуването на други напълно преиначено, разни невинни директни действия получиха зловещ алегоричен смисъл и седемте нещастни туберкулозни герои бяха обявени за българския народ, докато туберкулозата се оказа ни повече, ни по-малко, алегория на живота…
На последните генерални репетиции и на първото закрито представление на 27 март 1967 година пиесата се игра пред претъпкан салон, тъй като, щом се заговори, че нещо ще се спира, хората тичат да не го изпуснат...Не поканих никого от хората на върха. Така че премиерата премина при празни правителствени ложи. Но на втората вечер в една от ложите се озоваха трима генерали, начело с началник-щаба на армията Семерджиев….След около 40-ата минута на представлението в напрегнатата тишина на салона прозвуча силен генералски глас:
„Това повече не може да се гледа!"
После вратата на ложата се тресна демонстративно и тримата генерали напуснаха безкрайно възмутени. На другия ден, по време на конгреса на кооператорите, те бяха говорили наляво и надясно за пиесата, която била гавра с българския народ и действителността. Оттук нататък съдбата на представлението беше решена … Бях смаян, когато моето собствено предприятие, където бях инженер преди години, поиска 600 билета и му бе казано, че всичко е продадено. В замяна ние имахме почти празен салон. Нищо не е по-съсипващо за актьорите от това да играят пред празни столове…
Тринайсетото представление беше последното… Пет души бяха уволнени от театъра. Режисьорът Асен Шопов, чудесният актьор Наум Шопов и жена му бяха изгонени от София за две години. Приюти ги Бургаският театър…"
Актьорите
„Когато човек говори за актьори, обикновено свързва по твърде произволен начин техните образи с образите на героите, които те играят на сцената. Няма съмнение, че такава връзка съществува, но аз бих казал, че за мен собствените физиономии на актьорите често пъти са били далече по-интересни от гримираните им лица на сцената. Онова, което най-много ме е привличало в актьорската професия, е тази странна необходимост на сцената — да бъдеш за няколко часа не това, което си ти самият, да живееш живота на друг, а след това да свалиш грима си и да се върнеш към себе си. Колко пъти ме е смайвала магията на това преображение, колко пъти съм им завиждал за това, че могат да разполагат с толкова различни видове живот."
Из „Задочни репортажи за България", 1978
Асен Шопов
Защо Георги Марков и защо „Да се провреш под дъгата"?
Този вариант на пиесата беше реализиран през 1967 г. в Театъра на армията и просъществува само 13 представления. Фатално число! Представлението беше забранено и свалено от сцената. Част от създателите му бяха уволнени. По същото време репетирах в театър „Сълза и смях" последната пиеса на Джери – „Комунисти". И тя беше забранена. И ръководството на театъра – свалено. Джери замина зад Желязната завеса и не се върна. Дали защото като кактус бодеше нечия съвест, просто го убиха.
И в двете пиеси неговото послание беше едно и също –идеализмът на младото поколение, излъгано, ограбено и измамено от цинизма на демагози, кариеристи и политически ренегати.
Мисля, че дължа към паметта на Джери да върна на сцената онова фатално тринайсето представление.
А що се отнася до посланието днес, то е по-валидно и по-нужно от времето, когато „Да се провреш под дъгата" беше инкриминирана.
Георги Марков е жив.
Времетраене: 140 мин.
Играе се на Камерна сцена
